Хепи хепи хепатит

Преди няколко дни, приятел ми беше препратил тази статия за микро-експеримента на Елин Рахнев. Влиза значи човека в един от големите супермаркети и изпада в потрес от това, след като случайно вижда как се опипват кроасаните и хляба с мръсни ръце, с маникюри и т.н. Брутално е, но това изглежда си е напълно нормално за повечето юзери на кроасани.

Всъщност, подробности може да видите тук, а доколкото може да се нарече краткия ми разказ за подобно нещо е малко по-долу:

А сега случая с кафето:
– обичам да лоча кафе с конски дози в къщи и поради това рядко се случва да пия от тая напитка навън. Допускам и, че е защото не ми харесват почти никакви съчетания от места, качество, аромат, всичко това въпреки цветния бардак на големия ни град и на огромните му възможности да ти свари и поднесе що годе ароматно кафе. И не, не съм претенциозен сноб, обичайния еснаф или манджия, просто не обичам да виждам как бармана или в отсъствието му – сервитьорката, бърка с всичките си възможни пръсти ведно с модерния си френски маникюр за 40 лева в чашата ти, докато я слага под цедката на машината. После елегантно вместо да мие лъжичката на топлата вода – да я бърше с едно гнусно парцалче, живеещо до кафемашината. Лъжичката, както вече се досещате се слага до буркана с пакетчетата захар и се предназначава за мен или за някой нов клиент.

БайДъУей, парцалчето понякога се използува едновременно и за да се забърсва тръбичката на машината, от която под налягане съска и пръска парата за млекото. Проверете и ще се убедите в това за което пиша, достатъчно е да се наредите на опашката в което и да е кафене. А там където няма парцалче или на трудовият колектив изобщо досега не му е хрумвало да използува такова, и затова тя – въпросната тръбичка е силно нагнетена с жълтясващ калций от млякото, превърнал се полека в пещерен сталагмит. Но какво толкова, нима едно леко разстройство ще ви се отрази зле, то нали малко прочистване на стомаха понякога е полезно, а запека както знаете от дебелите книги е вреден.

Направете си труда да проверите тръбичката на машината в което и да е заведение и ще стигнете до същото откритие. Иначе сталагмитите, сталактитите, а най-точно сталагнатите по машините за кафе ще видите не само в мизерни гаражни симулатори на кафенета, а също и на места, където за чашата виенска радост ви одират някъде седем-осем кинта. Но, и безплатно да е – аз отдавна не пия кафе с мляко загрято на сталагнат, някак така нездравословно си карам.

А сега нека преминем по същество и към сламките.

Не употребявам навън такива откак се помня. Докато работех по заведенията съм виждал и сламки, пристигнали в насипно състояние, или търкалящи се измежду пакетите кафе в кашона. Но нека не се отвличаме с глупости, а да речем простичко, че фабричния плик пристига благополучно до бара, където се разкъсва и изсипва в нещо като подобие на чаша. И после се започва екшъна: над тази магична чаша всеки си дава поръчките, киха, кашля, и понеже се смее на висок тон без да иска плюе към чашата (случва се), после бърка, опипвайки не една сламка си дърпа своята избраница. Ако е по-несръчен, но пък услужлив, човека може и да върне изпадналата ненужна сламка обратно в чашата. Някои от сламките се озовават и на земята, но после пак по магически начин се подреждат в чашата.

Може би ще кажете, че преувеличавам – ама не, самата истина е, проверете за десетина минути, ако седнете близо до бара в някое заведение. Ако мислите, че ще се разочаровате със сламките за които в момента няма никаква навалица – не се отчайвайте, наблюдавайте бъркалките.

И понеже казах, че рядко пия кафе навън, но все пак пия – нека разкрия какво видях, докато си поръчах едно чаша дълго черно без захар, без сметана и без бъркалка в Мac Donald’s.

Всъщност, това е едно от местата, където пия кафе в неделя, защото не е лошо на вкус, а и най-вече ми е по пътя, а и защото го приготвя автоматична еспресо машина, където е възможно (или вероятно) да има най-малко опипване с пръсти и с други органи от страна на персонала. И така, тази неделя си поръчах поредната доза и докато чаках да го приготвят, в салона влезе една от клошарките, просеща с тъжни очи на бул. Витоша. Нейно право е да си избира как да живее и какво да прави, това едва ли някой ще и го забрани или ще я преубеди. Тя си извади събраните стотинки и си поръча сандвич, дотук добре. Но, докато чакаше да и го донесат, започна да играе с палавото си пръстче….със сламките от кутията. Хоп, натискаш – пада сламчица, хоп натискаш падналата – търкулват се още три или четири. Огледах се, но наоколо нямаше кой да я види или да каже да престане. Тогава рекох да не бърка и да не ровичка по сламките, които след малко децата ще слагат в устите си. Но изглежда това едва ли я впечатли или просто се направи, че не чува. Моето кафе дойде, аз трябваше да си тръгна, но стоях там и гледах как тя се премести на съседната кутия със сламки и продължи играта с пръстчето. Хоп – падна сламка, хоп – паднаха още. Погледнах и момчето с баджа зад бара и му казах да и направи забележка да не чопли с палеца и пръстите си по сламките. И не само това – после да вземе и да изхвърли изпадналите или пипаните. Той само вдигна рамене и ми каза, че тя идва редовно по няколко пъти на ден за да си поръча сандвичи, но не я е виждал да чопли по сламките. Ако имах коса, в този именно момент тя щеше да настръхне зверски от математическия факт, че играта със сламките е също е толкова пъти, колкото тази жена влиза на ден, на седмица, на месец. За времето докато говорех с момчето от персонала, палавото и пръстче увенчано с нокът който……айде ще ви спестя с какво беше увенчан, но продължаваше да човърка и да си играе със сламките, а доста от тях се бяха изтърколили на гранитния плот. Преди да излезна от вратата, събрах всички сламки и ги хвърлих навън в първото кошче. Може би спасих неколцина деца от сигурен хепатит, а може би и техните родители.

И сега, като епилог какво да правим или „что делать?“ както казва лирическият герой?

Да приемем ли факта, че детето ви ще пие спокойно кока-кола или ягодов шейк със такава или върната обратно в кутията сламка и съответно ще се нагълта с хепатит, А, В, С, D, ……x, y, z ?

И ДА, това не са имена на витамини, ще повтаря пак – това е ХЕПАТИТ и той е по-страшен от повечето заболявания, защото се лекува адски трудно, и то със спазването на специални хранителни диети!

А покрай него, децата или вие, или баба ви можете да опитате дружно и вкуса на градския планктон, амебата от кофите и кой знае още какви роднини на бацилите от пълната гама живееща по пръстчетата на въпросната клошарка. Нима ще продължим да не обръщаме внимание на безразличието, на вдигнатите безучастно раменца и да се правим, че „нищо ни няма, айде сега, че нали имаме имунитет за тия работи, какво толкова, чал“.

Или как? Безразличието и апатията са най-опасните и най-страшните неща, така да знаете.