Място №98, запазено

Всеки от вас вероятно е пътувал в купе със скучни непознати. Или e ползвал обща облегалка за лакътя си с такива, с които не е искал на всяка цена да води разговор. Дали не се е случвало да се запознавате без нужда, да слушате кимайки почтително с глава, да слушате пет часа за тегавия живот на твърде отегчителен и елементарен пътник?

Всъщност, почти винаги се срещат някои неприятни смесени компании от дами и криминални типове, но и от скромни и срамежливи семейни или дремещи до прозореца възрастни двойки. Убеден съм, че сте имали е случаи, в които попадате на откровено кофти, егоистични типове с прикрити и коварни характери, хора с миризливи чорапи, както и на идиоти с купища претенции за прозореца (затвори – не, отвори), поради които с удоволствие си измисляте някаква супер сложна причина за да офейкате презглава към следващото купе. Да, различно е всеки път и никота ситуацията не се повтаря. Понякога успявате да вземете думата и да изплюете накуп всичките си интересни случки или да разкажете тези истории, които дори не са ви се случвали. Тогава употребявате повече изразни средства, давате всичко от себе си, като например лекото или умереното преувеличение, както и включването на някоя невинна, но благородна лъжа. И това е единствено с цел да се покажете колко сте печени, готини или изключително хитри, ловки и опитни, най-вече в любовта и приключенията. Какво толкова, след няколко спирки и преброени минути ще се разделите със спътниците си и кой знае – повече може би никога няма да се видите във времето и пространството, които както знаем са отчайващо безгранични. Въпреки това, ТО – времето, не достига никога, дори да се напъвате да изкажете и половината си щуротии, случили се за последните пет години.

А може и през целия път да си мълчите и правите на умряла лисица. Точно, както едно лято, при мое завръщане до летището Ландветтер, намиращо се до Гьотеборг от гостуването у стара приятелка, живееща в малко и никому непознато градче в недрата на Швеция. Пътешествието беше с влак и запазено място № 98.

Влизайки в купето заварих три абсолютно мултипликационни персонажа: солиден сто, сто и петдесет-килограмов едър като Шрек мъж, който се бе умъдрил някак да се надене в тесен, жълт потник. Раздавайки го явен глава на семейството, потникът ходеше наперено по килима в купето, а главата му беше увенчана със смешна сламена шапка и забучено в нея розово перо. Шапката бе нахлупена до веждите, следваше я дълга брада и почти изцяло прикрит от нея мощен врат, широк колкото талията на средно слаба жена. За да вдъхва подобаващ респект, вратът допълнително бе обезпечен с половин килограмов златен ланец. Не бях особено впечатлен. Надолу под жълтият потник, главата на светото семейство беше обуто с гиздави сини панталонки с безбройни количества палми по тях. Когато шапката с розовото перо се обърна настрани, забелязах и една едра, крива татуировка във форма на котва, която живееше върху кожата му, под прикритието на обилни снопове косми. Съпругата му бе сурова и кльощава, изглеждаше като смачкано кутийка от диетична кола, а на носа си бе надянала огромни слънчеви очила със стъкла, големи колкото телевизори. Също както и главата на семейството, вейката с телевизорите бе също така гъсто декорирана със злато и пръстени топузи, и то почти на всеки един пръст. Може би с всичкият жълт метал, тежките обувки (задължителните леопардови шарки) и ведно със стъклата на очилата – вероятно тя тежеше средно около 30 килограма, но не и повече.

И на последно място, но не и за интериора в микро-климата на купето – бе отрочето: пухкаво, червендалесто, някъде около четири-пет годишно хлапе, облечено със зелено гащиризонче на ярки оранжеви квадрати, а надолу обуто в сандалки с относително бели чорапки. Най-съществаната част на малкия бяха дебелите му и предназначени само и единствено за щипане и дърпане бузки. Замислих се дали ако на гърба му не добавим перка от вентилатор нямаше да лети из купето като Карлсон, който живееше на покрива. Може би по-късно щях да му разкажа историята за този персонаж и дори да включа в пиеската и баща му с потника и татуировката, защото някак ми пасваше в детския сценарий само заради смешната си шапчица и панталонките на палми (несъмнено той ще е „Дребосъчето“). Но, премисляйки трезво – единствено заради ланеца и татуировката, таткото отпадна окончателно от кастинга. ОК, после ще го мисля какво роля да му дам, а като за начало се въздържах от всякакъв тип сближаване с тях и се оставих инертно да се развивам в по-нататъшните събития.

Още с влизането в купето и тримата заедно в един глас програчиха:

– „Hello!“

Аз не останах длъжен и им отвърнах със същото любезно международно „Hello, Hello“, бутнах багажа си горе на свободния рафт и седнах на съответното за щастие празно място, съвпадащо с номера от билета ми – № 98, запазено.

Мълчахме, червените бузки ме разглеждаха, климатикът нежно шумолеше и раздаваше хлад. Скоро звукът му изчезна, заглушен от трополенето на колелата. Малкия бузанко залепи носа си на прозореца, с надеждата да не пропусне някой важен детайл от пейзажа покрай гарата.

Общо взето, и в първите двадесет минути след потеглянето продължаваше да цари тази неконвенционална тишина. После дамата с телевизорите-очила разцепи изморителната атмосфера с изречение….на ЧИСТ БЪЛГАРСКИ:

– „Аре ся, тоя що се завря тука, кво ми прави на дивана, м? Вместо да вземе да ходи в съседното купе – ей го е, празно е, май има едно момиче само!?“

– „Въй, тъпака ще кеси тука и ще пътува баш до края“ – промърмори през зъби сто-килограмовия потник, правейки се, че гледа заинтересовано през прозореца.

Не мислех да се намесвам с някоя извинителна фраза, или да търся друго убежище. Реших да действам с индианската тактика – да мълча и да попивам. Никога не е късно да им покажа, че разбирам всяка дума. Зяпах през прозореца и не пропусках гледката – редуваха се приказни старини, красиви, модерни сгради, море, зеленина, гори, езера, пак зеленина, мостове, реки, нови мостове, нови реки, скали. Семейството не поглеждаше към прозореца, мислеше само как да се освободи от моето присъствие, кроеше пъклени планове, а само малкия с червените бузки бръмчеше тихо с някакво самолетче и отвреме на време кацаше по колената ми. Това ме разсмиваше, усмихвах му се, а и той ми се лензеше в отговор и пускаше някоя доволна гримаса разтърсвайки смешните си червени бузки. Всъщност, той беше положителен образ, с което компенсираше тъмното и мрачно настроение на родителите си.

– „Казвах ти, ама кой да ме чуе, смотанякоо!!“ – с полу-таен шепот се караше жената, поглеждайки косматия гръб – “ Де да беше взел билети със запазени места, ама не, ефтинджия! “ – продължаваше да мърмори – „…че да се опънем най-сетне тук, а не да се гърчим седнали с тоя пръдльо! “

Шапката с перото излезна в коридора. Чух, че отваря съседните врати, вероятно с надеждата да открие свободно купе, без пръдльовци като мен. След около пет минути се завърна с печална физиономия, което означаваше, че драмата продължава. Мадам турско злато го погледна укорително, изпуфтя и упорито продължи да дълбае с длетото малкото останали здрави нервни клетки на господин ланец:

– „Е, как сега ще си полегна, мама му стара, няма къде да се опъна …!“

– „Верно, няма къде да се опънеш “ – повтори като папагал мъжът, без да знае какво точно може да направи в този критичен момент.

Аз се изправих на крака и за секунда ми се стори, че ме погледнаха одобрително и с височайша благодарност.

„Не, не, не ми благодарете още, не съм си затръгвал. Даже напротив, ще остана тук, станах само само за да си извадя слушалките“ – помислих, едвам сдържайки се да не прихна от смях, ровейки в раницата си за спасителните тапички. Сядайки на мястото си (запазеното!) направих един покер-фейс. Направо се учудих на издръжливоста си, осъзнавайки, че самото мое присъствие в купето в ролята на обикновена мебел или безмълвен орнамент – дразни и напряга още повече светото семейството. С всяка изминала минута, гледайки ме как безгрижно си ровя в телефона и слушам музика, те изпадаха в още по-голям колапс, преминаващ плавно в депресия, равна на космическа черна дупка.

– „Ама ние трябва да хапнем нещо! Огладнях!“ – отрони жално потника и свали шапката с розовото перо. Като чух това, се направих, че превъртам песен за да не бие на очи, че нещо не е наред с мен и всеки момент ще се пръсна от смях.

– “ Ами ще се наложи да си поделим с него и нещо от яденето“ – пророни загрижено жената, явно задвижена от няколкото останали капки съвест, циркулиращи в кръвообръщението и.

Тук си прехапах устните (вероятно до бяло!) само и само да не се издам.

– “ Не! В никакъв случай! „- отсече главата на фамилията, показвайки с това откопаната току що от дълбокия ров твърдост на характера.

– “ Няма! Не може с тоя шведски пън нищо да делим! “ – този път окото му не мигна – „Ще извадим всичко за ядене и ЩЕ ЯДЕМ!“ – край.

Маман се надигна с охота, издърпа един от саковете, извади отвътре купчина пълни с храна найлонови пликове и започна да ги изтърбушва на масичката, точно под носа ми. Не бях гладен, но дори и да бях – нямаше да хапна и троха от яденето им, защото щяха да ми го предложат от немай къде и после жадно да следят не ям ли повече от предложеното. Не, мерси боку, чух ви, данкешуйн и благодаря за вниманието!

Купето се изпълни с миризма на чесънче, пържени кюфтенца, риба на скара и разни сладникави подправки.

Те наистина безжалостно не ми предложиха да се присъединя. какви дебелокожи същества, боже мой.

Излизах два-три пъти от купето през останалите часове, не само да се поразтъпча, но и за да ги оставя в тая светая светих да коментират досадното ми присъствие колкото им душа иска.

Ето че дойде и момента да слизам. Викам си – що пък да не изиграя един шах с пешката?!

Взех си раницата и както са ме учили родителите на вежливост – обърнах се и им казах на най-естествен и чист БЪЛГАРСКИ ЕЗИК към онемялото семейство:

– „Довиждане, приятно пътуване, всичко хубаво, лек път, чао сладур! – последното беше към малкия с червените бузки, който вече се беше настанил на моето място, точно до леопардовите обувки на маминка. Може и да не, но ще е жалко, ако и той когато порасне стане като родителите си – безчувствен, нетактичен плондир, ще носи подобен безумен потник, миризливи чорапи и смешна шапчица с нелепо перо. Дано да не стане поредния бай-Ганьо, който вместо потури и мускали с розово масло ще провисне ланци, изразяващи според него стабилно материално благополучие и живот MAX LUX.