Възход и падение в турската външна политика
Аманда Паул
Премиерът Ахмет Давутоглу измина дълъг път след дните си като професор по международни отношения. Първо става съветник на предишния премиер и сегашен президент Реджеп Тайип Ердоган, после зае поста на външен министър през 2009 г., където остана до назначаването му за премиер през август 2014 г. През всичкото това време той беше изключително лоялен към Ердоган, никога не го е критикувал или подвеждал.
Като жест на благодарност на Давутоглу беше дадено правото да действа като с картбланш при оформянето на турската външна политика. За съжаление религиозната принадлежност в по-голяма степен оформя политиката на Партията на справедливостта и развитието /ПСР/, което в голяма или малка степен доведе до изваждането на Турция встрани от Близкия изток и до честото определяне на страната като безотговорен актьор.
Доктрината за външна политика на Давутоглу идва от страниците на неговата книга „Стратегическа дълбочина“. Тази книга е оценявана като ключова теоретична разработка на текущата турска външна политика. От години Давутоглу твърди, че Турция трябва да прегърне своето отоманско имперско минало и да използва уникалното си географско положение, за да разшири влиянието си на Балканите, в Близкия изток и Централна Азия. Наистина Давутоглу може да бъде определен като отомански възрожденец, убеден, че само с достигането до мюсюлманския свят Турция може да се превърне във велика сила. За тази цел той създаде известната си политика на „нулеви проблеми със съседите“, която не само твърди, че ще направи всичко възможно за установяване на добри отношения с проблемните съседи, но и предвижда Турция да управлява развитието в региона, а не просто да го наблюдава. Тази политика първо видя издигането на Давутоглу и Турция – определяна от мнозина като модел на регионално поведение – но след това се разпадна и изгоря.
През първите години на тази политика турската външна политика към региона на Близкия изток се основаваше на принципите за съвместни ползи чрез икономическо взаимна зависимост и тесни политически връзки. Турция установи извънредно топли отношения с авторитарни мюсюлмански държави като Либия, Иран, Сирия и Судан. На практика до 2011 г. Турция провеждаше съвместни заседания на министерските съвети със сирийското правителство на президента Башар Асад, а Ердоган прие наградата за човешки права, дарена от тогавашния либийски лидер Муамар Кадафи през декември 2010 г., само месеци преди революцията да избухне там. Турция беше и една от малкото страни, които приветстваха през 2009 г. визитата на суданския лидер Омар ал-Башир, въпреки че към него бяха отправени обвинения в геноцид. По същото време Ердоган и Давутоглу започнаха да дават гласност на засилваща се критика към дългогодишния съюзник на Турция – Израел.,
Макар някой да каже, че по-голяма част от тази критика е оправдана, фактът, че Турция избра игнорирането на сериозни нарушения на човешките права в страни като Судан и Сирия показва избирателния подход в правителствената политика. Да се твърди, че турската външна политика се основава на ценности, просто не е вярно. След това последва Арабската пролет, която обърна политиката на Давутоглу с главата надолу. И предишният най-добър приятел на Ердоган – Асад, днес е начело на турския списък с „най-омразни лица“, заедно с египетския президент Абдел Фатах Сиси, който след улични протести през 2013 г. свали от власт съюзниците на Турция от Мюсюлманско братство. Докато турското ръководство определяше това като политика на ценностите и подкрепа за демокрацията, турската подкрепа за сунитските бунтовници в Сирия, но не и за шиитските протестиращи, например в Бахрейн, води много хора до извода, че турската външна политика няма почти нищо общо с ценности, но има с всичко, което е свързано с религиозната идеология. И още, докато Турция критикува открито Израел при всяка възможност, хиляди турски камиони използват Израел като вход в един по-широк регион. Неефикасната турска политика към Сирия, включително много непрозрачния подход към Ислямска държава в Ирак и Леванта /ИДИЛ/ и провалилия се хазартен ход със залагане в полза на Мюсюлманското братство хвърлиха тъмна сянка върху регионалния и международен статут на Анкара, но и сега изглежда, че Анкара няма намерение да сменя механизма.
Въпреки че Давутоглу стана министър-председател през август 2014 г., той все още изглежда управлява външната политика. Въпреки всичко, което стана, той изглежда убеден в своята идеология и че национализмът ще се превръща все повече в излишен. Намирам това за малко вероятно – събитията в Египет го доказаха. Този регион ще продължи да тъне в смут доста време. Страните там имат нужда от съседи и партньори, които могат да им помогнат да придонесат към регионалната сигурност и да ги подкрепят в тяхното икономическо и социално развитие. Те не се нуждаят от нови „големи братя“. За съжаление, сегашната турска стратегия не отговаря на реалностите, и не изглежда вероятно да се промени. /БГНЕС
