Корсиканска анкета

Текстът е публикуван за първи път в брой 8/2014 на списание Клуб Z.

Преди да започна този разказ ми трябваха няколко дни, за да реша за коя точка от земното кълбо да пиша. То вярно, че с глобализацията в наши дни светът си е едно голямо село, но и на село е важно по към центъра ли живееш или в крайните къщи. Дали да разкажа за популярна туристическа дестинация или за някоя държава с по-дива природа? За нещо в Европа или за нещо не толкова познато у нас? За хора с швейцарска точност или за такива с балкански нрави? И се сетих, че има едно място, което обединява всички тези неща в едно – Корсика.

Островът на Наполеон е част от Франция (респективно ЕС), но всъщност не съвсем. Популярна туристическа дестинация в последните години, но все още не особено позната у нас. Място с много недокоснати местенца и с по балкански див народ. Със собствен език и култура. И привички. Остров на по-малко от 2 часа път със самолет от Париж и с четири летища, обслужващи „многобройното” му население, а когато кацнеш сякаш си на хиляди километри. Остров, толкова непознат, че всеки път те изненадва с нещо до болка (или до смях) познато…

Преди години излезе един филм „Корсиканска анкета” с Жан Рено. Смял съм се с глас на ситуациите, разказани в него, част от които са се случвали на всеки, докоснал се до този остров. Жалко, че този филм не успя да пробие в океана от холивудски продукции, защото си заслужава да бъде видян. Разказът ми е в този дух, затова и избрах това заглавие.

Летище Орли. Мястото, от където се тръгва за едно от 4-те летища на острова – Аячо, Бастия, Калви и Фигари. Полети има още от Шарл дьо Гол, Лион, Ница и Марсилия, а в последната година и от редица европейски градове. Но Орли си остава отправна точка номер едно. Air Corsica ни приема на борда си. Това е компания с интересен дух, за който мога да разказвам много, но може би друг път. Ще кажа само, че тя изпълнява една важна задача, поверена ѝ от държавата, наречена ‘единност на територията’. Корсика е остров и жителите му трябва да могат по всяко време да достигнат до континента. За тази цел държавата и местните власти плащат. На Air Corsica. Плаща и Air France, за да предлага полети до Корсика на своите пътници. Плащат и тези, които си купуват билети. Компанията печели дори при 0 пътници на борда. Истински комунизъм, който лошите нискотарифни компании са на път да развалят в последните години.

Ние обаче вече се качваме на борда. Още помня първия си полет дотам. Сякаш отивах в Индия. Не останах разочарован. Посрещна ме проливен дъжд и пълна липса на таксита. След около 3 часа успях да хвана такси до центъра на Аячо, столицата на Корсика. Да, тук се казва столица. Защото въпреки, че е част от Франция, Корсика е смятана от жителите си за „независима”. По пътя таксито на няколко пъти спря да пита кой за къде е, сякаш се бях качил в маршрутка. „Тук е така” отговори с усмивка шофьора на изненадания ми поглед. Все пак останах единствен пътник до хотел „Наполеон” на авеню Наполеон, пряка на булевард Наполеон, веднага след площад Бонапарт. Както ми казаха на летището „Лесно ще го намерите”… Фразата „Тук е така”, която съвсем не ни е непозната, е често срещана. Няма топла вода – „Тук е така”. Има сватба до хотела и се чува корсиканския вариант на „Бяла роза” до 3 сутринта – „Тук е така”…

Е в следващите години с приятели и роднини на острова вече не отсядам на хотел, но това „Тук е така” върви с мен на всяка крачка. Има ли автобус до летището? – Да. –Кога? – Когато тръгне? –Ъ? – Стои и като се напълни тръгва. Тук е така!” Който бърза има таксита.

Има един анекдот. Какво е нищо? Нещо, което някой от Марсилия да измисли, а корсиканец да го направи. Слушал съм го в балканска версия с босненци и черногорци. И двете версии са верни. Корисканците казват в свое оправдание, че не са мързеливи, просто не бързат, защото там, за където другите са се забързали, всички рано или късно ще стигнем.

За сметка на това тук хората са находчиви и изобретателни, точно като нас на Балканите. Трябва да взривим стена на двора. Няма проблем. 1 час за намиране на динамит и още час за фитил. Ако не знаете как, сега ще научите. Фитил се прави от женски хигиенични тампони. Ще ви трябват околко 5-6 кутии и в аптеката ще ви гледат странно, но върши работа… Тук разбират от взривове. Който не слуша – бум!, едно леко подсещане. До скоро не бяха много смелите неостровитяни, купили си къщи. И няма изгледи да се появи тълпа. Защото, който не слуша – бум!

Към местните борци за независимост, добавете местната мафия и картинката става италианско-балканска. А съдебната система е… Преди години намериха застрелян шефа на местната полиция. След 12 години съдебни заседания съдът постанови : Самоубил се е, с 3 куршума в гърба. А главният заподозрян, местен феодал, бе пуснат с обяснението, че не е бил в града, защото казва, че не е бил, а ако е бил е щял да си каже, че е бил. Познато, а?

Да надникнем и в пощата. На 4-те гишета има служителка и половина. Тоест една, която се вижда и една, която не се вижда, но си говори с първата. За да купите 4 марки по 0,65 евроцента обаче ще трябва да изслушате 3 рецепти за туршия, една за свинско с картофи и последната серия на френския Дързост и красота „Plus belle la vie”. Както и какво се е случило в къщата и кой пял фалшиво в Гласът на… И не ви съветвам да я прекъсвате, че марките може и да свършат…

Само тук можеш да кажеш на приятел „Ще ходим на дискотека, идваш ли?” и да получиш отговор „В коя?” при наличието на една единствена работеща в момента. И категоричен отказ с мотива „Тази дискотека е на Антонини, през 1926 неговия дядо е казал на моя дядо тъпанар и оттогава не си говорим. Там крака ми не стъпва”.

Извън столицата забравяте за Айфона, мрежа на много места няма. Има обаче смокини и мандарини. Маслини и зехтин. Козе сирене. Вино. Сладко. Сладки с мастика (или по-скоро местната версия). Ракия. Забравяш за мобилни телефони. Няма кабелна телевизия, затова не всички имат телевизори. Но има девствени плажове. И безброй местни рибни специалитети. „Нашето” село е дълго 28 километра, в планината, по нещо средно между път и пътека. Пощальона идва в петък. Къщите са през 2 км една от друга. Имаш интерес да не ти се налага да прескачаш често за захар от съседката. Освен ако съседката не си заслужава 4-те километра. Бабата (нали казах, че имам роднини) има пушка. И може да стреля. Миналата зима беше убила вълк. Крадци няма. Или поне не се е похвалила, ако е уцелила някой.

Обичат сватбите и погребенията. Точно като на Балканите. И всички се познават, колкото и голям да е града. Всеки знае всичко, разбира от всичко. При всяко отиване на острова сякаш съм за малко вкъщи. Непознатото, което е толкова познато. Та те даже на зехтина казват олиу. Има само една разлика. Запазили са повече от традициите, от които ние бягаме. Затова тук нямат израз „роден на Шан-з-елизе”.

За останалото снимките говорят по-добре. А ако го видите на живо ще се влюбите за дълго. Който отиде в Корсика плаче 2 пъти: когато дойде и когато си тръгва. Има такава поговорка, която съм чувал и в Севера на Франция, но оригинала е корсикански. Поне така ми казаха в Корсика, а както вече обясних с корсиканец не се спори.