Тъжно отиващ си начин на живот

Автор: Приска Мидълмис за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

След разказа на проф. Ричард Крамптън за поредицата #100UKBG днес продължаваме с разказа на Приска Мидълмис.

Приска Мидълмис живее в Русе заедно със съпруга си Нийл Мидълмис в началото на 1970-те години. Там те са учители по английски език в местната английска езикова гимназия.

Беше Новата година на 1974 или 1975 г. Годината вече ми се губи, но това, което остана в паметта ми е заколването на прасе. Случи се в село Водолей, което се намира северно от Велико Търново, в средата на тежка зима.

Българите с право са известни с гостоприемството си, но обичаят в село Водолей беше много различен от вечерите в Русе, които прекарвахме с колеги от Английската езикова гимназия, и при които никога не довършвахме питиетата и гозбите си. Това обаче беше възможност да видим един стар български ритуал.

Много, може би повечето, от учениците и колегите ми в Русе бяха първо поколение градски жители. Родителите и предците им бяха родени на село и повечето все още живееха там. Николай Стефанов, съпругата и родителите му, както и един от колегите ни, бяха от село Водолей и тази година беше техен ред да домакинстват заколването на прасе в селото.

Бяхме поканени и в деня си спомням как доближихме една селска къща по широк и неравен черен път с кал, засъхнала като желязо от дълбокия зимен студ. Фермата беше встрани от пътя. Зад ръждясалата метална порта се намираше градина. Отдясно имаше обор, който беше празен от 20 години, тъй като конете бяха в кооператива, имаше и външни постройки. Отдясно се намираше къща в типичен български стил, с нисък наклонен покрив и външни дървени стълби. От стряхата висеше царевица, а под тях – лятна кухня. На първия етаж имаше две стаи, една голяма със столове и пейки, покрити с плат до стената. В нея се събираха мъжете, говореха, хапваха туршия и пушеха. Другата стая беше вътрешната кухня, където жените се приготвяха за работа.

Всички се събраха в 7 часа и петима или шестима Насковци, Ивановци, бай Гошовци и Стефчовци се срещнаха със селския касапин в градината. Отвън беше сложена маса с още туршия, чаши и кана с греяна ракия (гореща, подсладена ракия с черен пипер). Те отпиха и се заеха за работа.

След като приключиха, жените започнаха да режат месото на дълги парчета. Запичаха ги бързо на огъня, подправяха ги със сол, пипер и лук. Пиршеството вече можеше да премине от туршия на свинско месо.

Беше станало следобед, наближаваше здрач, а огънят тлееше и мъжете се събраха в къщата. Жените още работеха – варяха, печаха и консервираха в буркани. Не знаеха какво да правят с мен – чужденка без подобни умения, затова получих почетния мъжки статус и можех да пирувам. Наздраве. И наздраве. И наздраве.

До края на деня всяка част от прасето беше приготвена за следващата си употреба.

Днес за жалост българите купуват новогодишното си свинско месо от магазина или гледат прасе само за няколко седмици преди Коледа. Най-тъжно е, че българските села са толкова обезлюдени и че си отива един начин на живот, част от който имах честта да видя една Нова година през 1974. А може би беше 1975?

Добавете към тази история и спомените на Фил Декстър за времето му като учител по английски език в София през 1980 и 1990-те.