„Двойки“ от Джон Ъпдайк (анотация и откъс)

| от |

АНОТАЦИЯ

В романа „Двойки“ великият майстор на американската литература Джон Ъпдайк ни въвежда в най-интимното от сексуалния живот на няколко съпружески двойки от едно предградие на Бостън. С настъпването на всеки сезон партньорите сменят местата си в един „любовен хоровод“, който се превръща в отчаяна и предизвикателна, смешно-тъжна игра. Колко от участниците в нея обаче могат да я изиграят успешно?

Романът „Двойки“ е един от върховете в белетристичното творчество на писателя, останал незасенчен от такива негови шедьоври като „Заеко, бягай“, „Кентавърът“, „Ожени се за мен“.

dwoiki

ОТКЪС

1. Добре дошли в Тарбокс

– Как ти се видя новата двойка?

Пийт и Анджела Ханема се събличаха. Спалнята им в коло­ниален стил имаше нисък таван, а дървенията беше белезника­ва, цвят, който бояджиите наричат „яйчена черупка“. Пролет­ната нощ се притискаше към студените прозорци.

– О, сториха ми се млади – отговори неопределено Андже­ла. Хубава трийсет и четири годишна жена с кестенява коса, тя бе понаедряла в ханша и в кръста, но имаше чудесни, стегнати момичешки глезени и също тъй момичешка, неуверена поход­ка, сякаш в чистия въздух се ветрееха някакви тъкани, които є пречеха.

– Колко млади, кажи по-точно.

– Знам ли. Той е над трийсет, отива към четирийсетте. Тя е по-млада. Двайсет и осем. Или двайсет и девет. Да не би да вземаш данни за преброяване на населението?

Пийт се засмя неохотно. Беше набит червенокос мъж; не по-висок от Анджела, но някак по-плътен. На плоското му хо­ландско лице, наследствена черта, напираше нещо придобито, американско – някаква виновно-смешна алчност, някакъв не­изречен въпрос. Безволевият непредвидим нрав на жена му, свенливата є свежест, плод на аристократично самообладание, все още го държаха в плен. В собствените си очи той бе недо­дялан, а тя – изтънчена, толкова хубава и изискана, че зад всеки неин жест прозираше благост и непосредственост, които той не можеше да проумее. Когато се запозна с Анджела Хамилтън, тя беше млада жена, прехвърлила средата на двайсетте, вече излъчваща леност, с трогателен маниер да извръща бавно гла­ва, при което се откриваше голият є врат; непонятно безукорна красавица, която играеше на учителка и живееше с родителите си в Нънс Бей, докато той с приятел от казармата работеха при баща є и една от първите им работи беше строежът на пергола с изглед към океана и голямата тъмнокафява скала, която от малко по-друг ъгъл приличаше на женски профил с надиплен апостолник. Стръмен скалист бряг, просторна зелена поля­на и храсти, подравнени с ножицата като дъсчена платформа. Къщата беше пълна с часовници: големи, издигащи се направо от пода, корабни – доизпипани с варак или черен лак, изящни часовници в сребърни кутии и с четири топки вместо махало. Двамата се поухажваха и мигом забравиха това, сякаш то бе някаква магия или грешка. Времето им дойде неочаквано. Ча­совниците гонеха и ускоряваха туптенето на сърцата, гонеха съмненията, гонеха двамата около острите ръбове и чворести­те орехови подпори. Баща є, човек с мъдра усмивка и строг сив костюм, не можа да се противопостави. Тя беше една от онези отрупани с блага дъщери, над която би дръзнало да предяви права само старомоминството. Продължаване на рода на всяка цена. Бащата подпомагаше всячески бизнеса на зетя. Първото дете, дъщеря, се роди девет месеца след сватбата. Девет години по-късно Пийт все още чувстваше, че една превъзхождаща го сила се стреми да го използва чрез Анджела.

Той проговори, сякаш да се защити:

– Само се чудех докъде са го докарали. Той ми се видя ня­как крехък и отчужден.

– И се надяваш да са я докарали докъдето и ние, нали?

Хвана го яд на хладния є тих тон, възприет в момент, кога­то бе повярвал, че в това добре осветено, обгърнато от април­ския мрак убежище тяхната интимност ще набере достатъчно пробивна сила, за да ги пренесе отвъд всякакви задръжки. По­чувствал се като глупак, той каза:

– Точно така. До седмото небе.

– Ние там ли сме? – Тя сякаш бе почти готова да повярва в това.

Всеки от тях стоеше пред вратата на дрешника си вляво и вдясно от неизползваната камина с рамка от чамова облицов­ка и лазурносиня мазилка. Къщата беше от осемнайсети век, изящен фермерски дом с осем стаи. Имотът включваше още обор, хубав правоъгълен двор и жива ограда от високи люляци. Предишните собственици имали големи момчета, та закрепили баскетболен обръч на едната стена на обора, а отдолу напра­вили асфалтова площадка. В другия край на тази площ от два акра се виждаха сводести дървета, които опираха в съседната овощна градина. А отвъд нея имаше кравеферма с мандра. Се­дем мили по-нататък по пътя се намираше градчето Нънс Бей, едно невидимо присъствие; след още двайсет мили на север се простираше Бостън.

По професия Пийт беше строител, влюбен в спретнати правоъгълни неща, и той бе заобичал тази къща с правоъгъ­лните є ниски стаи, с первазите на дюшемето и парапетите, моделирани и орнаментирани на ръка, с тънките решетки на прозорците, чиито стари стъкла, изпъстрени с продълговати мехурчета, вече синееха, с патинираните тухлени первази над камините, сякаш входове към осаждената сърцевина на време­то, с тавана, който той бе облепил със сребърна изолационна хартия, та приличаше на сводеста кутия за скъпоценности или на Аладиновата пещера, със солидния, основно почистен суте­рен, който преди пет години, когато се нанесоха, беше осеяно с боклуци мазе. Той обичаше да наблюдава как тази къща всеки сезон приема в обятията си лимоненожълти слънчеви ромбо­иди, които бавно кръжаха в нея с кръговрата на деня – като каюта на кораб, описващ широк завой. Всяка къща, всяко нещо с ограда доставяше удоволствие на Пийт, ала скромното му хо­ландско желание да отдели една част от света и да я притежава оставаше най-пълно задоволено от този равен парцел на двеста фута зад пътя, на миля от центъра на града и на четири мили от морето.

Анджела, потомка на капитани на пиратски китобойни ко­раби от Ню Бедфорд, искаше голяма къща с изглед към Атлан­тическия океан. И є стана много мъчно, когато новата двойка в града, семейство Уитман, закупи чрез фирмата „Галахър и Ха­нема – недвижими имоти и предприемачество“ дома, за който тя мечтаеше, имота на стария Робинсън с нескопосната лятна къща, нуждаеща се от пълен ремонт. С изглед към солените мочурища, тя бе изложена на ветровете, които нищо не можеше да спре. Миналата зима Анджела и Пийт я оглеждаха няколко пъти. Била построена като едноетажна вила около 1900 година. В началото на двайсетте години я вдигнали на подпори и отдо­лу построили нов първи етаж с дълго закрито антре, което не пропускаше светлината в дневната. После новите собственици пристроили крило за прислугата, чието ниво беше с две стъпа­ла по-високо от основното.

Пийт посочи на Анджела разкапаната дървения, ронещата се гипсова мазилка, ръждясалите водопроводни тръби, старите електрически жици, чиято гумена изолация вече се разпадаше, разхлопаните рамки на прозорците, проядени от животинки и от дъждовете. Оберлихтът в семейната спалня течеше. Дневна­та се отопляваше от една-единствена тръба, под която имаше най-примитивна пещ в измазана с кал неоградена дупка. Тряб­ваше да се изкопае хубаво мазе. Да се измажат вътрешните сте­ни и да се направи централно отопление. Трябваше да се смени покривът. Водосточните тръби, прозоречните рамки. Таваните. Кухнята беше овехтяла, неудобна; прислугата бе шетала в нея само лете, за да приготвя салати от омари. Откъм посоката на вятъра кедровите шинди бяха изкорубени, избелели или отне­сени. Искаха им четирийсет хиляди, а на първо време щяха да са необходими поне дванайсет. Не, това беше прекалено мно­го за него. Застанала до облицованата с плочки мивка, впери­ла поглед в зимния пейзаж – в пресеченото от отводнителни изкопи мочурище и трънестите островчета от глог и елша, в стоманеносиния канал зад тях, в ивицата бели като сол дюни и острия океански бряг, – Анджела най-сетне се съгласи. Да, прекалено много е.

Сега Пийт мислеше за къщата, от чиято покупка се беше отървал и при чиято продажба получи своя дял от печалбата, а домът, на който бе стопанин, го изпълваше с консервативна радост. Той чувстваше около себе си симетрията му, тя му да­ваше опора. Представи си двете си кръглолики дъщери, които спяха под неговия покрив. И изпита наслада при вида на тялото на жена си, така добре узряло.

След като откопча перлената си огърлица за коктейли, Ан­джела засъблича през глава роклята си с черно плетено декол­те. Но меката вълнена тъкан се закачи във фибите є. Докато тя се мъчеше да я освободи, електрическата светлина хвърляше зигзагообразни отблясъци по найлоновия є комбинезон, а ста­тичното електричество го залепи за хълбока є. Комбинезонът се вдигна и разкри горния край на чорапите и жартиерите. Така, без глава, Анджела беше пълнокръвна телесна форма, сладост­на и плътна.

Чувстващ любовта си накърнена, той я обвини:

– Ти не си щастлива с мен.

Тя се освободи от набралата се рокля и се извърна към него. Лампата на бюрото с надиплен ленен абажур насичаше със сенки линията под брадичката є. Анджела остаряваше. Преди година би отхвърлила такова обвинение.

– Как да бъда щастлива – попита го, – когато ти флиртуваш с всяка жена, която зърнеш?

– Която зърна? Така ли?

– Разбира се. Знаеш, че е така. Едра или дребна, стара или млада, не прощаваш на никоя. Дори на жълтокожи като Берна­дет Онг. Дори на горкото пиянде Беа Герин, която и без това си има достатъчно главоболия.

– А пък ти ми се видя много щастлива, докато разговаряше цяла вечер с Фреди Торн.

– Пийт, не можем да ходим на гости залепени гръб за гръб. Чувствам се отвратително, когато се приберем. Ненавиждам начина, по който живеем.

– Може би предпочиташ да ходим залепени корем за ко­рем. – Той се беше разсъблякъл до кръста и тя отвърна поглед от опънатата гола кожа – същински щит, с кръстовиден герб от кехлибарени косми. – Кажи ми, за какво толкова си говорихте с Фреди часове наред? Свряни в ъгъла като деца, които играят на криеница.

Той направи крачка напред с присвити очи, зачервени от партито. Тя устоя на порива да отстъпи, защото знаеше, че това застрашително поведение е молба, която може да завърши в леглото.

Вместо да се отдръпне, Анджела подпъхна ръка под комби­незона, за да откопчае жартиерите си. Този жест, толкова уяз­вим, го обезоръжи. Пийт се спря пред камината и босите му нозе изстинаха от гладките тухли.

– Той е шантав – подметна тя за Фреди Торн. Беше притис­нала брадичка в ключицата си, та гласът є прозвуча тихо; про­тегнатите надолу ръце събраха гърдите є в тъмна гънка. – Но говори за работи, които интересуват жените. Готвене, психоло­гия, зъбите на децата.

– Какви психологически теми предъвка?

– Ами тази вечер говореше за това как всички ние гледаме един на друг.

– Кои ние?

– Знаеш кои. Ние, брачните двойки.

– Фреди Торн не вижда в мене друго освен пиене на аванта. А в тебе вижда само разкошен дебел задник.

Тя пренебрегна този комплимент.

– Според него ние сме кръг. Вълшебен кръг от глави, които искат да прогонят нощта. Каза ми, че го обзема страх, ако не ни види в края на седмицата. Той смята, че всеки от нас се е превърнал в черква за останалите.

– Защото самият той не ходи на черква.

– Добре де, Пийт, ти си единственият, който ходи. Ако не смятаме католиците.

Католиците, с които общуваха, бяха семейство Галахър и Бернадет Онг. Семейство Константин се беше отказало от вя­рата си.

– Черквата – каза Пийт – е източник на моите изумителни мъжки качества. Тя вдъхва чувство за грях, от което мускулите ми се втвърдяват. – И както беше по панталони, той се наведе изведнъж, опря се на разперените си длани и изправи нагоре крака. Изопнатите им пръсти сочеха върха на коничната му сянка върху тавана; жилите на шията и на ръцете му се издуха. Анджела извърна глава. Беше виждала този номер неведнъж. Той отскочи и стъпи устойчиво на пода; мълчанието на жена му го притесни. – Слава тебе, Исусе! – възкликна Пийт и изръ­копляска на себе си.

– Шшшт! Ще събудиш децата.

– Защо да не ги събудя, те как ме събуждат, тези малки кръвопийки? – Той коленичи и пропълзя до леглото. – Тати, тати, събуди се, тати! Неделният вестник пристигна, познай какво има. Жаклин Кенеди родила бебе.

– Толкова си жесток – каза Анджела и продължи да се съблича внимателно, като отстраняваше с ръце невидими преч­ки. Тя отвори вратата на дрешника тъй, че тялото є се скри от погледа на мъжа є. Но гласът є се носеше свободно. – Освен това Фреди смята… че от това децата страдат.

– От кое?

– От живота, който водим.

– Защото съм принуден да се сношавам с други, щом не ми даваш да се сношавам с тебе.

– Ако мислиш, че този подход е пътят към женското сърце, ще има още много да учиш.

Пийт мразеше да му говори така; напомняше му за години­те преди женитбата, когато тя беше детска учителка.

– А защо да не страдат децата? – попита я. – Те би трябвало да страдат. Как иначе ще се научат да бъдат добри?

Той смяташе, че поне по този въпрос е по-компетентен от нея и че без него тя ще възпита дъщерите им така, както сама е била възпитавана – да живеят в един несъществуващ свят.

Анджела бе решена да му отговаря сериозно, докато търпе­нието є убие желанието му да се заяжда.

– Страданието им е с положителен знак – каза тя. – Ние се отнасяме към тях с толкова изтънчено пренебрежение, че дори не го забелязват. Не ги тормозим, само ги отбягваме. Например Франки Апълби е умно дете, но от него нищо няма да излезе, Джонатан на Малките Смит го пребива от бой, защото родите­лите им са винаги заедно.

– Глупости! Та нали всички ние живеем в този тъп затънтен град заради децата.

– Да, но удоволствията оставяме за себе си. И само вла­чим децата насам-натам. Миналата зима не можаха да отидат поне един ден на ски, горките, само зъзнеха на опашката пред барчето на влека. Цяла зима двечките искаха да видят в неделя някой музей, хубав топъл музей с препарирани птици, но ние не ги заведохме, защото, ако отидехме с тях, в нашата компания можеше да се случи нещо интересно или ужасно и ние да го пропуснем. Накрая ги заведе Ирене Солц, Бог да я благослови, иначе никога нямаше да отидат. Ирене ми допада, единствено тя от всички нас е запазила някак си свободата си. Запазила я е от пошлостта.

– Колко пи тази вечер?

– Работата е там, че Фреди не ме остави да се наговоря.

– Той е шантав – подхвърли Пийт и задушен от смътното чувство, че е пренебрегнат, решил да получи поне платимата цена на твърдия отказ, прескочи тухлите пред камината, сякаш бяха уличка в Делфт, и с един ритник затвори вратата на дреш­ника є, която едва не удари Анджела. Тя беше гола.

Той също. Ръцете, краката, главата и гениталиите му бяха за по-едър мъж, сякаш създателят му, виждайки, че изстива­щото тяло е твърде малко, е инжектирал една последна доза плазма, която в тези части се е втвърдила и натежала. Със за­грубелите си от работа закривени длани и с акробатичния си, малко приведен гръб той имаше вид на човек, който съзнава, че носи силен, тежък заряд…

Т

http://lira.bg/?p=88426

 
 
Коментарите са изключени за „Двойки“ от Джон Ъпдайк (анотация и откъс)