Коледното борче, което не се предаваше

Какво страшно нещо е навикът и желанието живота да продължава така, както си е бил. Съседът отдолу, който вече е сам, вдовец, дъщерите му са далеч извън България – мъкнеше едно хипер огромно борче, което днес ще изтъпани в големия си хол и ще го украси със същите бръмбазлъци, които вероятно използува вече 50-60 години. Стана ми мъчно, като знам, че е сам и прави това само по навик.

Но същевременно и малко комично, след като го видях как се бори с дървото – за лош късмет на влизане в асансьора го беше натъпкал със стъблото навътре, а сега клончетата се бяха разтворили и упорито не се предаваха и държаха контра като ги дърпаше навън.
Стана ми още по-смешно след като се опитах да му помогна:
той дърпа борчето – аз един жилав клон с лявата, а с дясната ръка балтона му. Резултата бе като във френска комедия, сиреч нулев – борчето не се предава, държи фронта, а ние двамата глупаци целите олепени с гъста, лепкава смола. Коледните Фернандел и Луи дьо Финес.
Накрая заигра триона.

Не, това не е края, поканен съм да видя творбата му след като я украси.
Ще отида.