Писмо до приятел

Винаги е вълнуващо да намериш нещо неочаквано.

Например между страниците на книга. Която си давал на приятел да прочете преди девет или десет години. Или повече.

Той я е прочел, после на откъснато парче хартия от ненужен календар ти е написал нещо и го е сложил между страниците.

За да те изненада.

Ти си взел книгата, но не си забелязал посланието. Не си разлистил страниците, не си погледнал какво има вътре. Че кой прави така?

Прибрал си я на новото и място и толкоз…до днес.

Книгата ненадейно пада точно в краката ти, избутана под тежестта на останалите нейни съквартиранти от рафта. А листчето хвръква.

Ти се чудиш какво ли е пък това. Навеждаш се, взимаш го. Четеш. Не прилича на обикновено листче, което си ползвал за да отбележиш докъде си стигнал, има цял чертеж. Има послание. Рисунки с молив. Дебело очертани кръгчета.

И тогава осъзнаваш, че е до теб. И до любимата ти.

Отдолу се мъдри: „От Па“.

А Па си отиде преди десетина години. Тихо, в съня си. Ей така – с поставена в скута недопита чаша и изгаснал до леглото фас.

Пустата му ракия.

Прозорецът е бил леко отворен, вероятно избутан от Варварския, октомврийски вятър. Искал е да се промъкне тихо и да вдигне във въздуха я самотен лист, я някоя бележка. В стаята на Па имаше стотици такива. За какво ли не: рецепти, стихчета, приумици, драсканици.

Пакостният вятър може би е искал да задигне и пердето. Пердето обаче се закучило и заплело на отдавна изскочил от черчевето стар пирон. Вятърът-поганец обаче не се отказал, продължил да упорства. Подло духнал пепелта в пепелника. Опитал се дори да събори снимките, подпряни на шкафчето. И ……след това взел Па за да го отнесе незнайно накъде.

Знам Па, знам, че вече си прочел всичко това. Знам и как си се усмихнал под мустак. По същия начин, както си се хилил, докато драскаш с молива: “ Гергелек и Земперик !!!!“

Посланието е за мен и за любимата ми.

Па е нарисувал нещо като резе за порта. Едра халка от кован метал, захваната на вратата.

По-надолу е надраскал с два-три дебели щриха друг детайл и указания – как в прикованата халка да влезе едно ченгелче, забито на рамката от портата. Двете железа се захващат плътно и не пропущат никой и нищо. Нито навън, нито навътре. Освен ако земперико и гергелеко не искат да се разделят, за да може да влезе или излезе някой.

Но според тях и Па това няма да стане. Те не искат да отварят на никого. Те ще седят заедно, впити едно в друго, докато напълно ръждясат. Накрая ще вземат да се срастнат. И повече никой и нищо няма да може да ги раздели.

Това е то – любов до ръжда!

А Па разбираше от тия работи.

Благодаря ти!

И прощавай!