Футболитика, фенове и мустаци

В последните седмици попаднах на три новини от футболна Европа. Наглед различни, те имат много общи неща. И докато се чудех как да ги свържа, се случи нещо, което нямаше как да не бъде коментирано. И тъй като обичам екипните работи и различните гледни точки… поканих за коментар доказани футболни експерти… тя тази дума напоследък се ползва за какво ли не, но нашите са истински.

Ето накратко трите събития от футболна Европа :

Арсенал успя да забрани използването на шалчета и тениски наподобяващи клубните артикули в сериал на BBC, тъй като футболните фенове в червено-бяло в сериала „By any means“ са показани като тъпи и ограничени лица с криминални прояви.

В една от първите сцени на филма, полуобразован футболен фен използва пръстите си, за да брои до 5, докато го арестуват.

В Италия клубовете възнегодуваха срещу наказанието за Милан в следствие на анти-неаполитански песни. На обвиненията в расизъм ултрасите отговориха, че имат право да са груби и зле възпитани.

Миланските ултраси, виновни за наказанието на отбора получиха подкрепа дори от феновете на Наполи, към които са проявили „териториална омраза“ според определението използвано от Италианската федерация. Феновете на Наполи разпънаха транспаранти с обидните надписи, заради които е наказанието на Милан.

Феновете на Тотнъм също бяха замесени в скандал, след като от Английската футболна асоциация откриха анти-семитски мотиви в една от песните им, която феновете на шпорите обявиха, че ще продължат да пеят, както са правили досега.

На фона на тези три събития сякаш случилото се в Левски (а и това, което феновете на ЦСКА направиха преди време пред сградата на БФС) е просто в световните тенденции. Което в никакъв случай не омаловажава проблема. Напротив. А ето и какво казаха специално за нас нашите топ-коментатори.

Теодор Спасов, Actualno.com

Футболът днес е спорт и бизнес като всички останали. Датира още от древността, но Англия, където за първи път са въведените правилата на играта, се смята за неговата родина. Става масов спорт, когато се развива индустриализацията там. Затова и лесно се превръща в зрелище, което и до ден днешен привлича вниманието и изсмуква енергията на милиони футболни фенове по света.

Твърде удобно е за властимащите да съществува футболното хулиганство. Освен това, че ангажира феновете да мислят за футбол, кара ги да се вълнуват и ядосват за любимия си отбор и да не обръщат особено внимание на безчинствата на политиците, винаги е много удобно да имаш озверели агитки, сравнително лесна за организиране армия, която да ти бъде под ръка при нужда.

Поради тази причина не съм фен на футбола. Разбира се, имам много приятели, които са запалянковци, на които просто им е интересно и им доставя им удоволствие да отидат на стадиона и да гледат мач на живо. Има нещо велико в това, толкова много хора да се съберат на едно място, да се превърнат в море от емоции и надежди, обединени от една обща кауза – отборът. Лошото е, че всичката тази енергия на практика се пилее на вятъра, често преминава и в разрушителна. А би могла да бъде конструктивна, ако бъде насочена в друга посока.

Никола Газдов

Какво е общото между футбола и политиката в България? Те са ръководени от зле образовани, ниско-културни хора с нелепи прически и неоснователно големи претенции. Водещите отбори имат все по-малко фенове, но те са все по-кресливи. Мнозинството се чувства отчуждено, но въпреки всичко следи с периферията на вниманието си какво се случва и невярващо цъка с език. А в центъра на политическия и футболния небосклон има по една колоритна личност, известна като „оня с мустака“. Но мустака на страна – футболът в България действително трудно може да бъде отделен от политиката. И обратното. Не само ниското качество и уредените мачове свързват тези две сфери, но и фанатизираната фенска маса. Тя може да бъде определена като електорат, запалянковци, членове, или ултраси – според контекста и гледната точка. По избори се стига и до частично припокриване.

Днес основно ще се фокусираме върху феновете. Както в политиката, така и във футбола, те могат да бъдат разделени на няколко вида – твърди ядра, умерени и колебаещи се.

Твърдите ядра – известни още като ултраси – по правило се асоциират изцяло със съответния клуб. Те споделят обща идеология и ценности, в които има твърде малко място за лични интерпретации. Ултрасите са готови да пролеят кръв, за да възтържествува едничката свята идея. Примерно, че „Пловдив е само че-рно-бял“, или, че „има, и-ма истина една“, която е еди си каква. Споделените вярвания и ценности стъпват на споделена митология. Обикновено това е хероична история за трудно извоювани успехи в условията на тежък гнет през ранния/средния/късния социализъм, който е последван от частично или пък впечатляващо възстановяване през ранния/средния/късния преход към демокрация и пазарна икономика. Споделената историческа памет помни не един и два европейски(!) подвига. (Оттук и вечната битка за титлата „Евробоец“ – вечна, защото не може да бъде спечелена, поради липсата на ясно разбиране каква точно е целта на спора). Но митът за „славната история“ познава и множество случаи, при които „великите сили“ във футбола ощетяват съответния представител на kleta majka balgariq. (За сметка на привилигировани отбори от Босна, Беларус, Словения, Унгария и други страни, облагодетелствани от световните футболни кукловоди).

Ролята на жертва обаче не обезсърчава редовия ултрас. Напротив – борбата с УЕФА, ФИФА и световната конспирация е безмилостно жестока и трябва да бъде водена с всички средства. Включително чрез кървави схватки с фенове на противникови отбори, които се явяват нещо като идеологически враг, носител на футболно и общочовешко зло, най-малкото чрез поставяне на съмнение върху изконната добродетел на любимия клуб и феновете му. Любопитна подробност е, че любовта на твърдото фенско ядро често минава през парите за хореография, охрана и други поддържащи дейности, които собственика на съответния клуб разпределя целево. Средствата се насочват към определени фенски фракции, които са известни с умението си да налагат една или друга теза над останалите ултраси, включително с твърда ръка. И крака. Същите фракции са налични и при нужда от публично унижение на някой от служителите на клуба, например чрез разсъбличането му пред медиите.

Умерените фенове споделят много общи черти с редовите гласоподаватели. Според зависи, те се лашкат между ролята на ултрас и на колебаещ се. Тези, които могат да четат и пишат, по-често клонят към скептицизъм. Останалите играят на ръба на засадата и във всеки критичен момент биха могли да си татуират 1913, 1914, 1948 или друга паметна дата на прасеца, или предмишницата. И така да намерят личен комфорт и социална сигурност на фона на турбулентната обществно-политическа обстановка в страната. Все пак, умерените фенове проявяват известна критичност към някои от постулатите в клубната ценностна система – „в името на свещенните четири букви“, „да запазим завета на Апостола“ и други подобни мантри не винаги ги трогват до сълзи. Това прави „умерените“ не напълно пригодни за присъствие в епицентъра на фенщината, тоест – в съответната фенска трибуна. Поради тази причина, те заемат ролята на „интелигентния и критичен фен“ от сектор А, или В. В тази си роля те имат право едновременно да ядат семки, да изразяват съпричастност с клубната митология („Наско Сираков, педераст, педераст“, „Стоичков – кюрдафон“ и т.н.), но и да споделят известна колебливост относно легитимността на ръководството, без непосредствена опасност някой от платените ултраси да им разбие носа.

Колебаещите се фенове са малко по-особени. Те хем харесват тайно български футбол, хем ги е срам да си признаят. Срам ги е, защото осъзнават, че водещите клубове се управляват аматьорски от професионални шанаджии. Срам ги е, защото осъзнават, че в България може да се печели от уредени мачове, но не и от футбол. Срам ги е, защото в българския футбол – както и в политиката – много по-важна от ролята на играча е ролята на метафоричния и почти метафизичен „мустак“. И това много си личи. Затова колебаещите се фенове от години не ходят на мачове. А напоследък – и на избори.

Габриела Иванова, ТВ7

По една или друга причина в момента съм само страничен наблюдател на случващото се в родния спорт. След срамните събитията, разбунили футбола у нас, дори се радвам. Отдавна знам, че тази игра е мръсна и затова стоя далеч от нея. От вчера, обаче, в съзнанието ми се въртят кадрите с унизителното представяне на новия треньор на „Левски“ – Ивайло Петев. Гледам ги пак, и пак и се чудя в каква държава живеем? Чудя се и защо пак се прочухме из цял свят с простотията на шепа псевдофенове, а не с показаното на терена? Чудя се защо станахме за смях и защо няма последствия след инцидента? Всъщност случилото на пресконференцията на Петев е в унисон със ситуацията у нас. Много жалко. Поне спортът да беше останал непокътнат от простотията. Уви. Отказвам обаче да повярвам, че вчерашните „герои“ са истински фенове на „Левски“. Не го приемам. Не вярвам, че всички фенове са като тези с качулките, които си позволиха да се гаврят с един човек. Един човек, който макар и признал, че симпатизира на вечния враг ЦСКА, не е седнал сам на кормилото на „синия“ отбор. Има една много хубава поговорка: „Не е луд този, който яде баницата, а този, който му я дава“. Такъв е и случаят с Петев, който чисто и просто е поредният наемник. Да не говорим, че във футбола всички са наемници и че не е прецедент симпатизиращи на единия отбор да работят за другия. Трансферите на футболисти по оста Левски – ЦСКА също не са един, два. Затова подобна проява на феновете, като вчерашната, намирисва. Вероятно на добре платена постановка, която има за цел да дърпа отбора към дъното. И без Ивайло Петев, който постъпи мъжки и си тръгна, на този етап „Левски“ си остава кокошкарник, а постъпката на така наречените запалянковци – низка и жалка. Жалко, че всичко се случва в навечерието на „вечното“ дерби и на прага на 100-годишнината на „синия“ клуб. Явно някой има изгода от подобен срамен цирк.

Петър Кесов, king-football.info

Постъпката на футболните запалянковци на „Левски” спрямо Ивайло Петев е прецедент в българския футбол, а аз лично не се сещам и в Европа да е имало такъв случай в последните няколко години. С две поредни титли с „Лудогорец”, Петев се доказа като един от най-добрите млади треньори в България и според мен беше удачен избор за „сините”. Оставяме футболната страна на въпроса, а от чиста човешка гледна точка, това което се случи на Петев е унизително и обидно. Пред погледите на всички медии, той бе публично разсъблечен. Надявам се да не ставаме повече свидетели на подобни неприятни сцени, защото футболът е спорт и като такъв трябва да събира, а не да разделя хората. Омразата между агитките води до тежки инциденти и дори загуба на човешки животи (трагедията на стадион „Хейзел“ през 1985 г, например). Всички можем да вземем пример от духа на ливърпулското дерби между Евертън и Ливърпул, където съперничеството е само 90 минути на терена, а извън него повечето от феновете са приятелски настроени помежду си и се държат спортменски.

Драгомир Симеонов, Дарик радио

Казват, че всички щастливи семейства си приличали, а всяко нещастно било нещастно по своему. За Левски това не важи. Поради простата причина, че от биологична гледна точка лъвът, мечката, тигърът и вълкът не са семейство, общото е само разредът им: хищници. От доста време насам при сините няма родственост, а единствено тракане на зъби и ръмжене. Хапът обаче е твърде скромен за толкова много стръвници. И от глад хиените заръфаха шугавия лъв, макар да живеят от огризките му, тигърът умря, мечката отказва да играе хоро, а вълкът си подви опашката и изчезва вдън земи. Това не е зоопарк, нито е цирк. Това е мърляв зверилник, в който одирането (разбирай разсъбличането) на един невинен жертвен агнец е напълно в реда на нещата. На Герена трева пасат само наивниците, останалите ръфат живо месо. Но нека спрем дотук с анималистичните метафори.
Една от най-често употребяваните думи във връзка със събитията при сините е „достойнство”. Днес очевидно никой в този клуб не е негов носител. Недостоен е собственикът му, недостойни са треньорите, които предлага, недостойни са плеядата началници, футболистите, резултатите им. Най-големите радетели за достойнство всъщност се оказаха шепа ултраси, които извършиха възможно най-долната свинщина уж в защита на клубната чест, а реално я стъпкаха в калта. Тези ли трябва да са достойните за синята фланелка, моралните барометри на качеството?

Достойнството, въпреки ширещите се заблуди, не е парче месо в гащите, което щедро да предлагаш на противника от любимия си сектор. Това е съвкупност от черти в характера – най-вече самоуважение и уважение към околните, сдържаност в приказките, постоянство. Даваме си сметка, че всичко това е трудно постижимо в българския футбол, но не и невъзможно. Лошото обаче е, че дори един клуб да го притежава, то не му е гарантирано завинаги. Нищо не ерозира по-бързо от достойнството, в Левски то започна да се руши още когато Батков просташки наричаше съдиите „хомосекшуъл”, а ние весело се подсмихвахме на тази простотия. Много е трудно да уважаваш и да бъдеш уважаван, когато баш началникът ти не го умее. Дори да имаш спорадични успехи, те са по-скоро изключение. Ето как постепенно недостойните моменти в историята на клуба започнаха да се трупат като лавина: обидни приказки, абсурдни назначения, унизителни резултати, трансферни гаври, безпринципни рокади, груби уволнения.
Казанската афера ли носеше елемент на достойнство? Или отношението към Ясен Петров, преговорите зад гърба на Ники Митов или флирта с властта? Примерите са произволни, списъкът е твърде дълъг и подробно изреждане дори не се налага. Левски отдавна стана недостоен и играта на всяка селекция новопристигнали само потвърждаваше това; когато недостойнството е във въздуха, много лесно е да се заразиш от него.
Хора с достойнство не искаха да имат нищо общо с отбора, а онези, които изначално го притежаваха, започваха да го губят. Слабите резултати са само естествен симптом на тази зараза и тя вече придоби опустошителни размери. В седмицата, в която Йоканович бе натирен, Петев – опозорен, Сираков избяга, Тонев напусна, а Батков се предаде, Вергил от Перник стана символ на (не)достойнството. А когато публичните бранители на честта са лумпенизирани агресивни малоумници на заплата, от тази чест не е останало много за бранене. И всички истински левскари го усетиха болезнено, твърде болезнено; но истината е, че клубът в настоящия му вариант просто не е достоен за тях. А най-малко пък е достоен за името си.