Сваляй прашките – 2
Прочетете и първата част на забавния разказ на Николай Крижитски
С една скромна майонеза и пакет хляб без брашно в ръцете съм застанал скромно на опашката.
Всичко това в кварталното неоново хале от ламарина. Кутийката майонеза е с изтичащ срок, но за сметка на това е в „Акция’ и най-важното – с нисък процент мазнини, демек с отложено дебелеене. Изобщо, днес стотинките ми позволяват само толкова от екологичното хранене: лайт майонеза в акция, дебело намазана върху филийка от тъмен хляб (с вкус на утайка от кафе).
Но това впрочем няма никакво значение за момента, защото след две съдбовни секунди ще ме пререди баба с препълнена потребителска кошница, като за последно хапване преди страшния съд.
С много тих, почти неразбираем глас тя някак подмами комшията ми да мине отпред без да чака. Защото сюрията нейни внучета (дочу ми се, че не са по-малко от 7!) седели сами, били много буйни, а и имало и нещо във фурната, което в момента се пече на 250 градуса. Или нещо подобно. Той кимна с глава за „ДА“.
Сега бабата премести погледа си върху мен. Бе напълно обезоръжаващ – хайде, нека минава и пред мен.
– „Минавайте, минавайте, моля ви се’ – покорно се откликна и последната бариера преди касата, висока колкото Великата Китайска стена. Човекът-стена се предаде без съпротива, барабар с оръжието си, бойната готовност и Самарското Знаме. С него се спогледахме с една полу-критична, но щастлива нотка в очите. Същата нотка, с която се гледат двама пречистени богомолци в църквата след жестока, но опрощаваща всички грехове неделна проповед.След всяко пиукане на касата, бабенцето измърморваше нещо за „Скъпо!“, „Минал му срока“, „Няма да стане номера“ „Стига с тия цени“, „Аз трудно ще се мина“ и прочее по повод на всяка една цена или срок. Но касиерката, свикнала на всякакви набези, коментари, заяждания, викане на управители, ежедневни заплахи за уволнения и мрънкания по неин адрес – не обръщаше никакво внимание на забележките. Тя продължаваше да сканира методично останалата стока на възрастната жена. Решението на бабата обаче бе, че няма да закупува повече нищо и ще върне обратно всичко минало през скенера. Без никакъв аргумент. Затова отдалече тя започна спешния отбой:- „Аууу, това май няма да мога да го платя!“– „Олей, това много скъпо, не съм предвидила толкоз пари…!“Спогледахме се отново със съседа. Бих казал – учудено този път, все едно сме проспали с гръмко хъркане всичките думи на отчето от амвона и току-що сме се събудили от шумното тропане от седалките на ставащите.Бабенцето не успя да види последното движение връз сканера, защото бъркаше в 100-те си отделения на портмонето в издирване на средства, главно от стотинки. Имаше доста банкноти, но изцеждаше само монетите. Касиерката, която по-късно разбрахме, че се казва Мими – свърши да маркира и последната мъка: някакви огромни дантелени черни прашки. Бабата ги забеляза в последния момент, но вече бе късно:- „Не, туй много скъпо, не ми трябват, не съм взела толкоз пари“ – заяви тя, осъзнавайки се окончателно. От входа се запъти една новодошла жена и попита касиерката, прекъсвайки цялото свещенодействие с фаталната баба:- „Може ли едни цигари Виктори, бяло?!“ Всички ние от опашката изревахме в един глас:- ‘МОМЕНТ!!!“Служителката от касата се обърна към бабето:- „Не мога сама да ги махна тия гащи, нямам право….трябва Главната да ги махне от мен….“Касиерката взе микрофона и реши да включи техниката към тайнствената Главна:- „Ванче, ще ми помогнеш ли, моля те…ела да ми махнеш гащите ….и едни други работи…“
Хилехме се, чакахме резултата и въртяхме глави към пътеките за въпросното Ванче. Извивахме вратове първо наляво, после надясно, все едно бяхме на финален тенис от големия шлем. Чакането и въртенето трая 3-4 минути. Без резултат. А фразата към тайнственото Ванче се повтори по микрофона още веднъж. Нямаше реакции, нямаше и Ванче.Дори и Ванчето вече да се задаваше по пътеката – точно тук търпението на касиерката се спука като балон.Не! Търпението на горката касиерка направо се пръсна на парчета, досущ като цепелина на граф Цепелин, рухващ на земята в пламъци.Касиерката отново грабна микрофона изпод бюрото и се изцепи гръмогласно по уредбата. Искам тук само да отбележа, че ехото бе много добро, все пак ламарините на комплекса ограждат няколко декара търговска зала: – „ВАНЧЕ, МАМКА МУ И ПРАСЕ, ЕЛА ДА МИ МАХНЕШ ПРАШКИТЕ! ДОКОГА ЩЕ ТЕ ЧАКАМ, ВАНЧЕЕЕ!“Опашката взе да вие от смях и да бие главите си в околните щандове. На земята се посипаха Тоблерони и пакетчета дъвки. А един клиент от дясната писта бе дочул целия диалог, кашляше като магаре докато се смееше и удряше главата си в гумената пътечка пълна с покупки. Покупките ритмично подскачаха.
Таман малко се посъвзехме и спряхме да си тресем коремите от смях – сега пък СОТаджията реши и той да се намеси и да помогне с каквото може: – „Миме, дай аз да ти махна прашките!“Касиерката (Мимето):- „Не, Пешо, няма да можеш да ми ги махнеш… то трябват от ония дългите ключове, а ти нямаш такъв….. само Ванчето …..втория ключ е в Деската, дето е в болнични…. и тоя на Боби от склада май е къс като твоя… ключ….“Повечето от опашката бяха изпопадали, но някои от по-издържливите като мен все още се крепехме на краката си.- „ВАНЧЕ, АЙДЕ ЕЛА ПО-БЪРЗО ДЕ, БАВИМ ХОРАТА, НЕ МОГА САМА ДА МАХНА ГАЩИТЕ, А ТУК МЪЖЕТЕ ЧАКАТ ВЕЧЕ ТОЛКОВА ВРЕМЕ!!! ИМА ОГРОМНА ОПАШКА ВЕЧЕ, А НЕ МОГА ДА ГИ МАХНА БЕЕЕ ВАНЧЕЕЕ!
„От последните думи на касиерката Мими опашката изпадна в предсмъртна конвулсия. На земята се изсипаха още сума ти тоблерони и пакетчета кафе 3в1….А аз…а аз…просто зарязах на лентата нискокалоричната майонеза и хляба с вкус на кафе и запълзях към изхода, дишайки едва едва ……Изглежда, за да ме довърши окончателно, охранителя ме пресрещна на плъзгащата врата и някак загрижено и сериозно ми каза:- „Ами досега чакахте .. – ето я Ванчето иде .. ..ей сегичка веднага ще махне прашките на касиерката…“
